Присъединяването на Турция към ЕС – „…ама царят е гол“

доц. Мирела Велева

27.04.2017

Да, да царят е съвсем гол! – извика най-сетне целият народ

Царят беше поразен. Нему също се струваше, че народът е прав, ала си мислеше – „Все пак шествието трябва да се изкара до край“!

И прислужниците продължаваха да вървят все така тържествено след него и да носят краищата на въображаемата мантия.

Х. Андерсен

 

 

През последните дни публичните изявления на ангажирани европейски политици в полза на замразяването на преговорите на Турция с ЕС зачестиха. Йоханес Хан – еврокомисар по разширяването – прикани правителствата на държавите от ЕС да предприемат решителна промяна в отношенията между Турция и ЕС – извън перспективата за членство. Двама  висши германски политици призоваха за прекратяване на преговорите с Анкара. Н. Рьотген – председател на комисията по външни отношения в Бундестага заяви „Ще увредим авторитета на Европа, ако не отговорим на турските действия против демокрацията, против върховенството на закона, ако се придържаме към фантазията, че държава с такова правителство и конституция може да се присъедини”. Й. Херман – вътрешен министър на провинция Бавария каза в прав текст, че е “крайно време преговорите за членство да бъдат прекратени. Трябва да спрем да се заблуждаваме. Нямаме общи перспективи с Турция на Ердоган.“  http://www.dnevnik.bg/sviat/2017/04/25/

Аргументът за несъвместимостта на турската политическа система със статута й на преговаряща за членство в ЕС държава – е просто констатация на отдавна известен факт. Казано с други думи намериха се едни хора, които с наивно изумление (реално или изиграно) да възкликнат – „я, ама царят е гол“ ( „Новите дрехи на царя“).

Този факт е резултат от постоянстващата тенденция за политическа употреба на политиката за разширяване на ЕС. В началото на 80те Гърция е приета в Съюза, въпреки негативното мнение на Европейската комисия относно изпълнението на условията за членство, но заради приоритизирането на геополитически аргументи, свързани със сигурността на региона по време на Студената война. Същото, в не малка степен се отнася до присъединяването на Португалия и Испания – през втората половина на 80те, както и приемането на Кипър, въпреки неуредените отношения с т.нар. Северо-кипърска република. Не по-малко симптоматичен пример в тази посока е и отварянето на преговори с България и Румъния през 1999г., заради съпричастността им към решаването на югославския конфликт, въпреки ограниченото изпълнение на критериите за членство.

Историята на включването на Турция в процес на присъединяване към ЕС е от подобен вид. Турция подава молба за членство през 1987г. Преговорите за присъединяване са отворени през октомври 2005г., въпреки изразените от Европейската комисия съмненията относно изпълнението на политическите условия за членство – проблеми с независимостта на съдебната система, медийната свобода, спазването на човешките права особено тези на кюрдското малцинство – в мониторинговия доклад от 2004г. Политиката на условност – изпълнение на критериите за членство като предварително условие за започване на преговори – е пренебрегната, заради геополитически аргументи – решаването на Кипърския въпрос. Отварянето на преговорите с Турция е резултат от подписването на Допълнителен протокол към Анкарското споразумение (за асоцииране), което позволява разширяването на разпоредбите за митнически съюз върху новите страни членки (сред които е и Кипър) през юли 2005.

Нещо повече, въпреки ясните знаци за нарастване на проблематичността при спазването на демократичните стандарти – в края на 2015г., Турция получи поощрителни знаци за възобновяване („енергизиране“) на преговорите за присъединяване. Очевидно е, че тези позитивни сигнали от страна на ЕС бяха реакция на съгласието на Анкара да сътрудничи за решаването на бежанския проблем, а не отражение на видим прогрес в изпълнение на условията за членство. http://www.mediapool.bg/turtsiya-predupredi-che-planat-s-es-za-bezhantsite-ne-e-finaliziran-news240523.html

Същевременно, с формулирането на Копенхагенските критерии за членство в ЕС през 1993г разширяването на Съюза се осъществява чрез политика на условност, т.е. достъп до членство би трябвало получават само страните, които отговарят на условията в тяхната пълнота. А  това означава, че спазването на критериите за демократичност и върховенство на правото е безусловно необходимо – като предварителна предпоставка за започване на процес на преговори за членство.

Добавянето към тази връзка (изпълнение на условията-присъединяване) на други аргументи, независимо от привидната им значимост към днешния ден, ограничава ефекта на политиката на условност – тя не е в състояние да стимулира прогрес към необратимо установяване на демократични стандарти. Нещо повече, може да има и обратен ефект – стимулиране на ерозия на демокрацията, тъй като перспективата за членство в ЕС има легитимиращ ефект спрямо недемократични управления.

Продължаващата политическа употреба на политиката за разширяване илюстрира един от основните концептуални проблеми на Съюза – разминаването между декларирани ценности и принципи – с практическите действия за тяхната реализация. Казано с други думи, разширяването е базирано върху задължителни и универсални норми, но не винаги и не съвсем…

Продължителното отсъствие на ясни решения относно перспективата за турско членство не само демонстрира безсилието на ЕС да преодолее вътрешната противоречивост на политиката на разширяване, но и стимулира геополитическите апетити на Ердоган. Това положение създава реален риск, в недалечно бъдеще възклицанието – „ама царят е гол“ –  да бъде адресирано към ЕС.