Автономна европейска отбрана – „историята чука на нашата врата“
Мирела Велева
След първата си среща с новия американски президент Тръмп, в края на май германският канцлер Меркел заяви – „До известна степен отминаха времената, в които можехме изцяло да разчитаме на други…Ние европейците трябва наистина да поемем съдбата си в собствени ръце…“ С това изявление, тя отрази значителната промяна на отношенията между САЩ и членките на НАТО от ЕС.
Тази промяна съдържа потенциал да разклати една от носещите колони на следвоенния международен ред, изграден върху разбирането, че Северноатлантическия пакт, в който членуват повечето от държавите от ЕС гарантира тяхната сигурност. Създаден след Втората световна война, като средство за „сдържане“ на комунистическата заплаха, НАТО не изгубва смисъл и след края на Студената война. Напротив, пактът се разширява, приемайки нови европейски членки и удържа същественото си значение за гарантиране на тяхната сигурност спрямо новите заплахи – тероризъм, граждански войни, климатични катастрофи, непредвидимост на Русия.
Променя се една от базисните предпоставки, върху които е изграден Европейския съюз. Разбирането, че той няма непосредствена нужда от създаване на собствен отбранителен капацитет, който във висока степен би дублирал функциите на НАТО. Това разбиране е активно подкрепено от САЩ, чиито лидери в продължение на повече от век – дават ясно да се разбере, че смисълът на европейския проект, който те безусловно подкрепят – е само в икономическата интеграция. Що се отнася до интегриране на политиките за отбрана и сигурност – Вашингтон не се отнася благосклонно към опитите за създаване на собствена европейска отбранителна идентичност.
Основен аргумент за тази позиция е претенцията за глобално лидерство на САЩ, проектиран в едностранното вземане на решения от Вашингтон в рамките на НАТО. През април 1974г. американският държавен секретар Х. Кисинджър скандализира Европейската общност, заявявайки – че за разлика от САЩ, които имат глобални интереси, Европа – има регионални. При това положение, европейските партньори на САЩ в НАТО обикновено се отнасят с разбиране, но без интерес към критиките на американските управляващи за „авантаджииство“, заради ниските им разходи за отбрана. Компенсация за тези ниски разходи – във висока степен е приемането на американското лидерство (със знаковото изключение на Франция) в една организация, в която формално решенията трябва да се вземат на многостранна основа.
Новият американският президент демонстрира доста различен подход към отношенията между САЩ и европейските съюзници в НАТО. От една страна, той настоява за повишаване на разходите за отбрана, което не е новина, но от друга – не заявява недвусмислено подкрепата на Пакта т.е. ангажимента на Вашингтон срещу рискове за европейската сигурност – което без всякакво съмнение е новина.
Промяната на рамковите условия, в които е поставен европейския интеграционен проект след Втората световна война – отваря изключителна потенциална възможност за качествена промяна на Съюза, чрез създаване на автономна европейска отбрана. Макар и не заявено директно, това твърдение е аргументирано ясно в документа на Европейската комисия издаден на 7.06.2017 – Reflection Paper of the Future of European Defence1. Отношенията НАТО-ЕС намират място във всички съдържателни части на документа и в широка гама от присъщите им смислови аспекти спрямо един европейски отбранителен съюз.
В увода на документа Комисията заявява, че съществува „безпрецедентна възможност за сближаване между НАТО и ЕС“ по въпросите на отбраната и сигурността.
Промяната на отношенията в рамките на НАТО са сред стратегическите мотиви предпоставящи създаването на европейски отбранителен капацитет – наред с руската заплаха на Изток и гражданските войни на Юг. Трансатлантическите отношения се променят така че, „задължението от повишаване на европейската сигурност лежи преди всичко в европейски ръце“. „Заедно със САЩ и останалите, Европа има отговорност за глобалния мир и сигурност…, „но ние трябва да сме в състояние да действаме самостоятелно, когато се наложи“.
Отношенията НАТО-ЕС до сега бяха и сред евентуалните пречки пред създаването на самостоятелна европейска отбрана – наред с чувствителността относно националния суверенитет в тази област, различните стратегически култури и недостига на финансиране. Комисията предпазливо уговаря как тези пречки евентуално могат да бъдат преодолени в третата част на документа – така че да има „движение към Съюз за отбрана и сигурност. Евентуални възражения от страна на Вашингтон спрямо това движение – са предварително посрещнати с два аргумента. Първо, както и до момента, НАТО и ЕС „ще продължат да координират техните действия едновременно в твърдата и меката сигурност“. Тоест, моделът на партньорство няма да се промени нито по цели, нито по начин на действие. Второ, колективното засилване на отбраната на страните членки на ЕС, които в същото време са и членки на НАТО – „ще адресира съществуващите дефицити“ (за които са критикувани от американския президент б.а.) С други думи, новият потенциал на ЕС ще има основно допълваща, а не заместваща функция.
Отношенията НАТО-ЕС са индикатор за силата на Европейския съюз за отбрана и сигурност в трите предложени от Комисията сценарий. Според първия сценарий – сътрудничество в отбрана и сигурност, при който нещата ще останат такива, каквито са до момента – отношенията НАТО-ЕС ще си останат същите. „НАТО ще продължава да разчита на съществени военни способности“, докато ЕС ще използва богатия си инструментариум на „мека“ сила.
Във втория сценарий – споделена отбрана и сигурност – променящ степента на обвързаност на държавите членки по тези въпроси – отношенията НАТО-ЕС също ще претърпят значителна промяна. НАТО и ЕС ще „засилят координацията по управление на кризи и изграждане на капацитет“, същевременно ЕС “ще предприема по-решителни действия в справянето със заплахи и предизвикателства, попадащи извън клаузата за колективна отбрана на Вашингтонския договор“. Казано с други думи, ЕС ще разполага с възможност да интерпретира и реагира автономно от НАТО – спрямо рискове за европейската сигурност, които не са разчетени като такива от САЩ.
В третия сценарий – обща сигурност и отбрана – който предвижда качествена политическа промяна на Съюза – промяната в отношенията НАТО-ЕС е реципрочна. Тя е отразена дори на формално ниво, тъй като при описанието на този сценарий – отношенията НАТО-ЕС изобщо не са включени. За тяхното естество, може да бъде направен извод от обобщаващата таблица следваща текста. От нея става ясно, че при реализиране на третия сценарий, общата европейска сигурност и отбрана – ще „допълва НАТО“, но ще действа напълно независимо срещу различни форми на агресия спрямо Съюза.
Европейската комисия ясно заявява, че страните членки не разглеждат преориентацията в политиката на Тръмп като опасност или заплаха. Напротив, те разполагат с уникалната възможност да се възползват от промяната в отношенията със САЩ, развивайки собствена отбранителна способност, която ще позиционира Съюза като равностоен и независим партньор на НАТО. „Историята чука на нашата врата“, както казва Делор в началото на 90те години – от европейските лидери зависи дали ще я отворят навреме, но още по-важно е какво ще влезе през нея, защото усилията и действията в тази посока са исторически безпрецедентни ……
_________________