Безогледността е традиционен инструмент за балканските политици, но тя не води към членство в ЕС

17 август 2017 г.

проф. Георги Димитров

 

 

“Някои страни членки на Европейския съюз и особено приетите през 2007г. България и Румъния, не бяха по-подготвени за членство, отколкото е готова Сърбия сега, но това е въпрос за ЕС.”

 

Това заяви сръбският президент Александър Вучич в събота в Белград след среща с Дейвид Макалистър, главен докладчик на Европейския парламент за напредъка на страната към еврочленство.[1]

 

 

Когато човек не иска да инвестира усилия в развитието на една връзка, то най-подходяща му изглежда тактиката да обвинява насрещната страна в липса на разбиране и прекомерни претенции. Такова поведение може да ни се струва житейски разбираемо, но в полето на политиката за разширяване на ЕС то е недопустимо. На 12 август т.г. президентът на Сърбия е заявил публично позицията на управляващите към процеса на присъединянане на страната към ЕС. От нея се разбира, че те отхвърлят приоритетността на реформите за утвърждаване върховенство на правото, без да става ясно какво е положението в сръбското общество.  От казаното е неоспоримо видно обаче какви са характерните особености на политическия манталитет на управляващите, които трябва да осъществят реформите, отвеждащи към успешна евроинтеграция. Ще обърна внимание само на две от тях:

Първо, Вучич едва ли знае каква е степента на готовност на собствената му страна в детайли, а още по-малко би могъл да познава конкретното състояние на България и Румъния към 2007г. Зад твърдението му прозира единствено вътрешната му убеденост, че и никой друг не знае тези „две неизвестни“ и поради това няма как да бъде изобличен в лъжа.

За негово съжаление, не е прав. Степента на европеизация на българското и сръбското общество може да се измери доста точно и то тъкмо в сравнителен план. Това даже вече е направено в най-новото проучването на Ана Плачкова върху потенциала на ЕС да влия върху демокрацията и върховенството на правото в кандитатстващите за членство страни. Чрез детайлен анализ на всички ежегодни доклади на Европейската комисия върху напредъка на България, Сърбия и Македония със строги количествени аргументи е доказано следното:

Графика № 1: Оценка на ЕК за напредъка – демокрация, сравнение по страни

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

„Тази графика отлично илюстрира наличието на три, отчетливо различни национални ситуации, изразени в характерната структура на дяловите разпределения на констатациите на ЕК. Българската цялостна картина отразява ясно и недвусмислено отчетлива тенденция на добре изявен, нарастващ напредък. Сръбската картина отразява обратната, но също така ясна тенденция на доминация на слабият напредък. А македонската ситуация се характеризира с тенденция на леко изразен подобряващ се напредък. Точно това е една от най-ярките прояви на категориална, типологическа еднаквост, съдържаща същевременно съществени съдържателни нюанси на различия между случаите в рамките на регионалната норма. Ако при България се наблюдава два пъти по-нисък процентен дял на категорията „малък“ (33 на сто) спрямо „известен, определен“ (67 на сто) напредък,  то при Сърбия резултатите се преобърнати и се наблюдава обратната тенденция – 11 на сто „добър“ и 22 на сто „известен, определен“ спрямо 67 на сто „малък“ напредък. Макар и по този начин Сърбия да се отдалечава от България, то сравнителното й изоставане не я прави по-сходна на Македония, където процентите са почти поравно разпределени в категориите „няма напредък“ (27,3 на сто), „малък“ (36,4 на сто) и „известен, определен“ (36,4 на сто), което е свидетелство за съвсем различна обща картина.“

Освен това:

„Подобна картина се наблюдава и при оценката на напредъка в областта на върховенството на правото, където България и Македония отново са двете крайности, а Сърбия е по средата. И при трите страни става дума за проява на обща преобладаваща тенденция, но във всяка една от трите силата на изразеност на тази тенденция е отчетливо различна като структура на дяловите съотношения:

При България се наблюдава по-ниска представителност на категорията „малък“ (22 на сто) спрямо „известен, определен напредък“ (67 на сто, т.е. доминацията е от порядък на три пъти) и „добър напредък“ (11 на сто), т.е. силно изразена доминация на междинния, среден напредък. Обаче не бива да се пренебрегва и фактът на  два пъти по-силната представеност на малкия над добрия напредък. Докато при Сърбия сумарното постижение е още по-скромно; налице е ясно изразена тенденция за безусловна доминация на категорията „малък“ от 78 на сто над следващите „определен“ и „добър напредък“ с дялове от по 11 на сто. При Македония проблемността на напредъка е още по-силно изразена, но чрез структурно изразена тенденция с обратна посока; там има лека тенденция за преобладаване на подобряващ се напредък, но пък тази положителна тенденция включва дела от 18 на сто „връщане назад“. Както при демокрацията, така и при върховенството на правото в региона, става дума за сложно диференцирана картина, очертаваща обща тенденции на подобрение, но – преобладаващо в условен и различен национален смисъл, а и на успех от твърде скромен порядък.“

Графика № 2: Оценка на ЕК за напредъка – ВнП, сравнение по страни

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Казано накратко, макар към днешна дата Сърбия отчетливо да изпреварва Македония по темпове и резулти на европеизацията, то тя все пак е разпознаваемо различна от постигнатото в България към момента, в който е взето решението за нейното присъединяване към ЕС. На това отгоре, решението за приемане на България и Румъния не е взето въз основа предишен прецедент за незачитане на правилата на разширителната условност (какъвто е бил случаят с достъпа на Гърция до тогавашната ЕО, примерно), а идва в резултат от собствените им усилия и преодолени трудности, отвели към „подаръка (за заетата политическа позиция по конфликта в) Косово“.

Така че, второ, интересното в тезата на Вучич не е от фактологическо, а от чисто социално-психологическо естество. Това е просто демонстрация на балканска самонадеяна вяра в правотата на безогледно отстояване на национален интерес в пряк разрез с почтеността и правилата на политическия диалог в ЕС, в който доказателството на прогрес към европеизацията имат основно, макар и не единствено значение.

Проблемът всъщност е там, че дори твърдението на сръбския президент за сравнението между Сърбия и България да беше истина, то в никакъв случай не означава, че страната му трябва да бъде приета веднага в ЕС. Тъкмо обратното!

Поучени от безрадостния опит в утвърждаване на върховенството на правото и борбата с корупцията в България и Румъния, която и към днешна дата е в същото положение, както през 2007г., политиците в страните членски на ЕС и в Европейската комисия радикално промениха подхода към процеса на подготовка за членство на новите страни кандидатки. Именно българо-румънският случай най-категорично ги убеди, че след приемането на една страна в ЕС, възможностите за влияние върху управляващите са минимизирани, а тяхното нежелание за по-нататъшни реформи не познава граници – особено в сферата на върховенството на правото и борбата с корупцията.

Тъкмо поради това новият подход в политиката за разширяване на ЕС поставя върховенството на правото като основен приоритет, колкото и Вучич да отрича неговата важност. Новият подход намира израз в поредица от проявления – отварянето на главите, отнасящи се до върховенство на правото, още в началото, защото напредъкът е труден, бавен и изисква най-много време; напредъкът в тази област вече е предварително условие за напредък в преговорите и по другите глави; от кандидстващата страна се очаква да представя доказателства за практически резултати, а не само правителствени обещания. И т.н. Научната литература по този въпрос е преизобилна и е редно да се познават общите положения на новия подход към разширяването на ЕС.[2]

На това отгоре, за разлика от ситуацията през 2007г., в настоящия момент самият ЕС вече реално приоритетизира защитата на върховенството на правото и другите основни политически ценности, върху които е построен Съюзът. Нещо повече – подготвя радикална институционална промяна, за да получи инструмент за провеждане на политики в защита на тези ценности на общосъюзно равнище, т.е. във всички страни, в които се очертава заплаха за демокрацията, върховенството на правото и основните права. Това е процес набиращ скорост и придобиващ все по-конкретни очертания от 2013г. насам.

В резюме, би било силно препоръчително за политическата класа в Сърбия, включително за управляващите, да се запознаят с правилата на играта, в която вече участват. Безогледност при защитата  на националните претенции няма шанс да промени тези правила. По-скоро би била контрапродуктивна спрямо шансовете за членство в ЕС . По-перспективно е правилата да се следват и приоритетите да се зачитат, особено ако действителната цел на една страна е нейната евроинтеграция.

[1] Сърбия е готова за ЕС, колкото България през 2007г., в-к „Дневник“, 15.08.2017 http://www.dnevnik.bg/citat_na_deniia/2017/08/15/3024198_citat_na_denia_surbiia_e_gotova_za_es_kolkoto/

[2] Вж, най-малкото, последната книга на Марко Кмезич, автор с повече от дузина специализирани убликации по тази тема: Kmezic, Marko. EU Rule of Law Promotion: Judiciary Reform in the Western Balkans. Taylor & Francis, 2016.

 

“Н