Бялата книга за бъдещето на Европа – всичко и нищо

проф. Ингрид Шикова

6 март 2017

Habemus Paper! –  възкликна известното интернет издание EurActive, а Politico дори успя да публикува Бялата книга за бъдещето на Европа още преди да се е извил бял дим над сградата на Европейската комисия в Брюксел. Първият извод, който може да бъде направен е, че най-после има неподозиран интерес към европейските дела, извън рутинното ежедневие или на т.нар. „business as usual“.

Първият поглед върху Бялата книга за бъдещето на Европейския съюз дава основание за още един извод – тя е само 29 страници – едно постижение на Европейската комисия за кратък и ясен документ (Бялата книга за вътрешния пазар е 92 страници с приложенията). Задълбоченият прочит дава повод за размисъл и още изводи. След аналитичната уводна част, читателят с нетърпение очаква да разбере какви са възможните сценарии, за да запазим това, което е постигнато в рамките на досегашната европейска интеграция, как ще решаваме сложните проблеми (които сега е модно да наричаме предизвикателства) и как ще продължим напред – всеки по своя път, в колона, фрегата, кръгове или нещо друго.

Какво ни предлага Европейската комисия – с две думи: „всичко и нищо“.

Петте предложени сценария се разпростират от единия до другия край на спектъра – от „ само пазар  (и то само пазар за стоки)“ до „заедно правим повече“ – почти федерално бъдеще (разбира се, „федерация“ е „забранена“ дума в Брюксел и тя не фигурира в документа).  Всички те са добре описани и анализирани, включително с конкретни примери за това, какво би ни се случило, ако приемем съответния сценарий.  Свободата да избира е оставена на читателя или, за да бъда по-точна, – на държавите-членки. Единствено  сценарият за свеждането на Европейския съюз до зона за свободна търговия (за който в същност винаги е мечтала Великобритания) е отбелязан като неприемлив за Европейската комисия.

Дали това е хитър ход на Комисията, която не би искала да се ангажира с категорично мнение и подкрепа на един от сценариите за бъдещо развитие на Европейския съюз, прехвърляйки отговорността на държавите членки? Или пък й липсва достатъчно смелост, за да застане твърдо зад една от опциите?

Мненията са противоречиви и също се простират от единия до другия край на спектъра – от хвалебствието, че  Бялата книга оставя на държавите членки и най-вече на гражданите да изберат най-подходящия сценарий до „ясна политическа грешка“(Джани Питела – член на ЕП).  Може би наистина Комисията изпитва трудности да отстоява определен сценарий в смутните предизборни времена във Франция, Германия и Холандия, а прехвърлянето на топката в полето на държавите членки е добре замислена стратегия на реверанс към гражданите, с които би трябвало да се обсъждат в месеците до края на годината предложените сценарии.

Ако пък се опитаме да търсим символи, които все пак да ни подскажат какво е мнението на Комисията, бихме могли да ги открием още в началото на документа. Едва ли е случайно, че първите изречения ни напомнят за Алтиеро Спинели и Ернесто Роси и техния Манифест от Вентотене за свободна и обединена Европа, включително и факсимиле от заглавната страница на манифеста. На всички е известна привързаността на Спинели към идеите за федерална Европа, изложени в т.нар. план „Спинели“ за федерален Европейски съюз. Дали пък зад този увод и позоваването на Спинели не е скрита позицията на Европейската комисия?

По-важен, обаче, е фактът, че Бялата книга предизвика незабавни реакции. Франция и Германия в лицето на техните министри на външните работи излязоха с декларация, в която освен общите фрази за важността на този документ има и едно изречение, което изразява в същност тяхната позиция, и то е: “Без да поставяме под съмнение това, което сме постигнали, ние трябва също да намерим начини да вземем предвид различните нива на амбиция на държавите членки, за да отговори Европа по-добре на очакванията на всички европейски граждани“.  Под различните нива на амбиции прозира ясно сценарий номер 3 – „тези, които искат повече, правят повече“ или Европа на различните скорости, Европа на ядро и периферия или да я наречем по-ясно „Европа на различните групи“. Само ще напомня, че подобна декларация след Европейския съвет в Малта през февруари имаше и от трите държави от Бенелюкс. Вишеградската четворка също веднага реагира с декларация, в която предупреждава за възможна „дезинтеграция“, ако се тръгне по пътя на „тези, които искат повече, правят повече“ и изоставянето на останалите. В декларацията се съдържат два много важни момента: първо, независимо от скоростта, движението трябва да бъде в една посока с обща цел и визия, а всяка форма на засилено сътрудничество трябва да бъде отворена за всяка държава членка; второ, подчертаване на незаменимата роля на кохезионната политика за постигане на икономическо сближаване. (В Бялата книга думата „cohesion” се среща един-единствен път и то в аналитичната част на документа). Румънският президент категорично отхвърли многоскоростна Европа, а българският служебен министър председател открито заяви, че подкрепя федералното бъдеще на Европейския съюз. Очертава се пъстрота на мнения и желания – някои искат повече, други по-малко, трети – искат, но не могат, четвърти – може би все още не са установили какво точно искат.

Споровете тепърва предстоят, но това е повече от положително. По-лошо би било, ако тези важни въпроси не се обсъждат, ако по тях се мълчи и ако не предизвикват никаква реакция. През идващите месеци предстоят много дискусии – важното е те да не останат само в брюкселските зали, а наистина да стигнат до гражданите. За това носят отговорност политиците. В България имаме възможността да попитаме тези, които ни агитират да бъдат избрани, за да ръководят държавата, на кой от предложените сценарии са привърженици, как виждат бъдещето на Европейския съюз и мястото на България в него и да преценим преди да отидем да гласуваме дали и доколко техните мнения съвпадат с нашите. Става дума не само за отричане на  „Европа на различни скорости“ и отхвърляне на вероятността България да остане в периферията, а  ясно виждане как това да бъде избегнато.

А за да не бъда обвинена, че подхождам като Европейската комисия, ще изразя своето мнение – като реалист смятам, че сценарий  3 – „тези, които искат повече, правят повече“  е по-скоро неизбежен; като оптимист подкрепям сценарий 5 –„правим повече заедно“,  макар че неговата истинска реализация би изглеждала възможна в доста по-далечно бъдеще. И ще завърша със Спинели:

„Пътят, който трябва да изминем не е нито лесен, нито сигурен. Но той трябва да бъде изминат и ще бъде!“

Остава да се надяваме, че  съвременните политици притежават поне част от решителността на Спинели.