Всички пътища водят към Рим

проф. Ингрид Шикова

15 февруари 2017 г.

На 25 март 2017г. се навършват 60 години от подписването на Римския договор за създаване на Европейската икономическа общност. Честването на тази годишнина е повод не само и не толкова за празненства, колкото за равносметка и поглед напред. Срещата на държавните и правителствени ръководители в Братислава през септември 2016г. постави началото на подготовката както за тържественото отбелязване на юбилея, така и за очертаването на общата визия за развитие на интеграционния процес в бъдеще. Срещата на държавните и правителствени ръководители в столицата на Малта – страната, който осъществява през това полугодие ротационното председателство на Съвета, имаше за задача да подготви почвата за обща декларация за 60-я юбилей, в която да бъде потвърдено единството (въпреки Брекзит) и да бъде очертана посоката, в която ще върви Европейският съюз.  Това, обаче, се оказа не особено лесна задача, поради факта, че  въпреки големите усилия, изграждането на обща визия за бъдещето на Европейския съюз е трудно начинание. Спорове има и по самото съдържание на декларацията –  дали тя трябва да бъде само тържествена декларация за европейското единство или трябва да включва пътна карта за задълбочаване на интеграционния процес, дали да се съсредоточи върху принципи и ценности или да съдържа конкретни стъпки за бъдещето

В своята реч пред Европейския парламент през септември 2016г. относно състоянието на Съюза, председателят на Европейската комисия Жан Клод Юнкер изтъкна, че Европейският съюз е в екзистенциална криза. След срещата на държавните и правителствени ръководители в Братислава  през същия месец, германският канцлер Ангела Меркел изпрати подобно послание за критичното състояние и за необходимостта от решения за Европейския съюз.

Ако съгласието за критичното състояние и необходимостта от решения може да се нарече общо, то вижданията за тези решения се различават съществено. Това може да бъде илюстрирано и аргументирано с редица примери. Разгорещената дискусия между вече бившия председател на Европейския парламент Мартин Шулц и министър председателя на Холандия Марк Руте  по време на Световния икономически форум в Давос през януари т.г. са безспорно доказателство за липсата на единомислие за посоката, в която да се движи европейската интеграция. Според Руте, записаната  в Договора за Европейския съюз цел за „все по-тесен съюз“ е погребана. От своя страна Шулц се застъпи силно за необходимостта от повече интеграция. Спорът се разгорещи така, че Руте призова да се изоставят романтичните идеи, тъй като според него това би бил най- бързия начин да се разпадне Европейският съюз. И добави, че високопарните речи трябва да спрат и да се подходи прагматично.

В изявлението си в Малта, Ангела Меркел  даде зелена светлина за Европейски съюз на различни скорости и предположи, че това може да бъде включено в Римската декларация. Въпросът дали всички държави в сегашния Европейски съюз биха могли да напредват заедно към еднакви цели или това е неосъществимо в бъдеще се разисква отдавна. Различните скорости имат привърженици и противници. Ден след изказването на Ангела Меркел, Ярослав Качински се противопостави силно на Европа на различни скорости, предричайки, че това ще е краят на Европейския съюз. Той е радетел за реформи за децентрализация на Европейския съюз и връщане на повече правомощия към националните държави. Официално мнение изразиха в своя декларация Белгия, Холандия и Люксембург. В нея те също се застъпват за диференцирана интеграция за да се отговори на предизвикателствата, които засягат държавите членки по различен начин, подчертавайки и необходимостта от стриктно прилагане на принципите на субсидиарност и пропорционалност – тоест Европейският съюз да се концентрира върху ключови приоритети и да действа само в случаите, когато държавите членки не биха могли да постигнат самостоятелно съответните цели. Напълно ясно е, че бъдещето на Европейския съюз не може да не бъде съобразено с особеностите на съвременното развитие и политическите реалности. Предстоящите избори във Франция, Германия и Холандия ограничават амбициите и не стимулират радикални решения. В проевропейския политически елит се наблюдава спад на вярата в политическа интеграция и отстъпление пред  популистки аргументи. От дискусиите лъха липса на амбиция, страх от решителни действия и нови решения.

Европа на различни скорости вече се приема като „необходимо зло”. Ясно е също, че наличието на държави членки, които по собствено желание или поради невъзможност да се присъединят към преобладаващата част от бъдещите проекти, неминуемо поставя въпроса за тяхното „пълноправно” членство в един твърде диференциран Европейски съюз. В същност проблемът, който трябва да решат държавите членки е как да намерят баланса, при който европейският интеграционен процес да се развива в „диференцирания” Европейски съюз.  Едната вероятност е да бъде утвърдена гъвкавостта като принцип на европейската интеграция. Европейският съюз ще бъде използван предимно като организационна рамка, в която държавите членки играят главната роля и определят желаната от всяка от тях степен на интеграция. Друга възможност е  създаването на „ядро“ или „център на притегляне и „периферия“ в рамките на институционалната структура на Европейския съюз. Важното, обаче, е да  се осигури високо ниво на „пропускливост” – тоест гарантиране на възможността за по-късно присъединяване на страните, които изпълнят необходимите критерии и прилагане на стратегии за подпомагане на подготовката на тези страни.

Над тези въпроси си струва да се разсъждава задълбочено и прагматично. И  основният сред тях е как да продължим заедно?  А за да продължим заедно е необходимо не само справянето с икономическите и финансовите последствия от кризата, ограничаване на безработицата, повишаване на иновационния капацитет и конкурентоспособността. Бъдещето на Европейския съюз е свързано с разрешаване на проблемите на дисбалансите в неговата хетерогенност. Европа на различни скорости сама по себе си не може да реши този проблем, ако няма общ стремеж към икономическо и социално сближаване между всички държави, членуващи в Европейския съюз.

Реалностите за все по-голямата диференциация в Европейския съюз  предпоставят и необходимостта от нова европейска политика на България – политика за интелигентна интеграция. Тя е свързана със способността на страната да разработи ясна визия за създаващия се „нов Европейския съюз“, която да отразява както конкретните  българските интереси, така и отговорността, произтичаща от европейската интеграция. В този смисъл, активните дискусии с обществото са изключително необходими, а това трябва да е задължение както на държавните институции, така и на партиите.

Ще успеят ли европейските лидери да поведат Европа към единство? Ще бъде ли даден ясен и недвусмислен отговор на тези, които предричат разпадането на Европейския съюз? Всички пътища водят към Рим………