„Голямата коалиция“ в Европейския парламент и бъдещето на европейския политически консенсус

1 дек. 2016

д-р Линка Тонева

Към лавината от кризи, които разтърсват Европа през последните месеци, изминалата седмица добави нов трус, чиито дългосрочни ефекти тепърва ще трябва да бъдат оценени. Председателят на Европейския парламент, Мартин Шулц, обяви, че няма да се кандидатира за следващ мандат през 2017 г., защото предпочита да се завърне в националната политика и да се състезава за място в Бундестага. Пред електронното издание Politico Шулц признава, че „оттук нататък ще се боря за европейския проект на национално ниво, но моите ценности не се променят“. Към момента изглежда, че крайната цел на Шулц е да се кандидатира за канцлер от името на германската Социалдемократическа партия по време на изборите през 2017 г. Според социологическо проучване на ARD популярността на Шулц е равна на тази на канцлера Ангела Меркел, но ако германците трябва да избират между двамата за поста на федерален канцлер, Меркел ще спечели с комфортната преднина от 43% срещу 36% за Шулц.

Отвъд конкретните лично-биографични измерения на тази стъпка и ефектите върху политическия процес във Федералната Република, решението на Шулц поставя под въпрос един много по-сериозен политически проект – проектът „голяма коалиция“ в Европейския парламент. Именно тази коалиция беше механизмът, който поддържаше възможността изобщо да има общоевропейски политически дневен ред в рамките на Европейския парламент в условията на многопосочни кризи в Европа от 2014 година насам.

Как стана възможно едно лично решение на европейски политик да разтърси законодателната дейност на Европейския парламент и стабилността на Брюксел?

Основният източник на земетръсно напрежение е заложен във формата на „голямата коалиция“ в ЕС. Всъщност нейните корени са исторически и са свързани с процесите на вземане на решения в ЕС като цяло и в ЕП в частност. През годините в рамките на различни мандати на ЕП тази коалиция между Европейската народна партия и социалистите е доминирала Европейския парламент. През последните десетилетия обаче, и особено след Договора от Лисабон, ЕП направи много сериозна крачка от консултативен орган към основен актьор във взeмането на политически решения. През юли 2014 г. двете доминиращи политически групи сключват споразумение да споделят председателството на парламента. Решението на Шулц по същество доведе до нарушаване на това споразумение за споделяне на властта, което изискваше постът на председателя да премине от групата на Социалистите и демократите, втората най-голяма група в ЕП, в ръцете на Европейската народна партия, най-голямата група (която понастоящем има съществен контрол и върху Европейската комисия и Европейския съвет чрез своите представители Жан-Клод Юнкер и Доналд Туск).

Джани Питела от групата на Социалистите и демократите обяви своята кандидатура за поста председател на ЕП, като с това неформално отключи свободна надпревара от всички партии. Лидерът на групата на Либералите и демократите Ги Верховщат също демонстрира готовност за участие в надпреварата за поста – знаково решение, доколкото партията му би могла да осигури решаващите гласове в съюз както със Социалистите и демократите, така и с ЕНП. Не закъсняха и искания „втората половина от мандата на законодателния орган да бъде с един преразгледан, по-прогресивен дневен ред“. Редица наблюдатели в Брюксел разчитат в посланията на Питела намерение за по-мобилизирана съпротива на Социалистите и демократите срещу политиката на Германия за финансови ограничения – политика, която повечето южноевропейски държави не одобряват. Европа за пореден път изглежда разделена дълбоко в сърцевината на интеграцията. Дясна или лява Европа искат европейците? Северни срещу южни държави. Европа на бюджетни ограничения или на политическо разхищение на едни за сметка на други? Европа на предвидими, но инертни и непопулярни политики, или на Европа на популизмите?

Въпросът за лидерството в ЕП и поддържането на условия за възможност на законодателния процес в него може и да намери своето краткосрочно решение в близките месеци. Остава нерешен обаче дългосрочният въпрос за политическата легитимност, която стои в основата на коалирането и вземането на решения както в Европейския парламент, така и в Европейската комисия, чийто състав (трябва да) е отражение на същата политическа легитимност. В исторически момент на остри кризи ЕС е длъжен да взима решения – въпросът е обаче какъв е ефектът от тези решения. Дебатът за Европа обикновено се занимава с въпроса дали има „твърде много” или „твърде малко” Европа, но отделя по-малко внимание на това какви резултати постигат институциите на ЕС. А тези резултати са въпрос на партийно ръководени политики. Вземането на решения в полза на общата ефективност и търсенето на максимално широк политически консенсусът предполагат избягването на политическата поляризация. Това именно е бил подходът в продължение на значителна част от историята на европейската интеграция. Днес обаче, когато политиките на ЕС засягат практически всички сфери на социално-икономическия живот, широката консенсусна политика все по-малко би могла да доведе до дългосрочно устойчиви и ефективни решения на значимите проблеми пред европейските общества. Разклащането на „голямата коалиция“ е симптом тъкмо на тази дълбоко вкоренена в европейския политически консенсус дилема.