Защо председателството в Европейския парламент не е второстепенен въпрос?

3 декември 2016

Д-р Линка Тонева

Церемониално-представителна или влиятелна е позицията на председателя на един законодателен орган и има ли значение кой я заема? Отговорът на този въпрос не е еднозначен. За качеството на политическия процес в българския парламент например, кой го председателства има само периферно значение. Сърцевинните за социално-политическия процес решения у нас се вземат на съвършено други места, и по правило извън законодателния орган – знакови ресторантски кръгове, кабинети на видни банкери, през смс-и. С всички произтичащи от това негативни ефекти върху общественото доверие върху представителния орган и върху качеството на демокрацията като цяло.

Лидерството в законодателния процес обаче има съществено значение тогава, когато законодателният орган е средоточие на сложни политически интереси и представителство. Именно такъв е Европейският парламент, където интересите на отделните страни-членки, на партийните семейства и, не на последно място, институционалният интерес на Парламента спрямо Съвета и Комисията трябва перманентно да намират фин баланс. Този баланс е пряко обвързан с отношенията между партийните групи в ЕП. И тук на преден план излиза въпросът за лидерството.

Само от такава гледна точка можем да си обясним защо направеният от Мартин Шулц личен партийно-политически избор да напусне ЕП може да има далече отиващи последици за бъдещето на целия Европейски съюз. Преди дни председателят на ЕП от групата на социалистите обяви намерението си да се върне към германската национална политика и с това решение индиректно анулира споразумението за споделяне на властта между двете най-големи партийни групи в ЕП – т.нар. „голяма коалиция“ между социалистите и представителите на Европейската народна партия, договорена през 2014 г. Последваха кандидатури за председателския пост от различни политически посоки и опасения за дълъг период на политическа нестабилност в Европейския парламент и в процеса на вземане на решения в ЕС като цяло.

Значимостта на председателството на Европейския парламент не може да бъде оценена без да разбираме историческия път, през който е преминал политическият процес в Европейския съюз.

Историческите предпоставки, при които започва процесът на европейската интеграция през 50-те години правят невъзможно изначалното формулиране на политическите основи на обединението – интеграцията започва през секторни политики в тежката индустрия, а това няма как да касае пряко цялата общественост и да е предмет на остри политически различия. Търсенето на сигурна гаранция за европейския мир няма как да бъде заложник на партийни противопоставяния. Затова и началото е поставено в полето на икономиката. Днес обаче процесът, започнал в тесни икономически сфери, вече засяга самите основи на обществения живот, на начина на работа на политическата машина, а поради това – засяга и разбирането ни за демокрация и представително управление.

В началото европейската интеграция е частен, тесен по съдържателен обхват елитарен процес, който не зависи от масовата обществена подкрепа, защото засяга само отделни секторни политики в икономиката. Но успехът на секторната интеграция все по-настойчиво разширява обсега на колективното действие и навлиза все по-дълбоко в полето на социални отношения, които традиционно са прерогатив на държавен суверенитет (напр. вътрешен ред и правосъдие). Нещо повече, разширеният обхват на провежданите политики означава и разрастващи се параметри на бюджета, откъдето следва и нарастващото значение на Европейския парламент при неговото определяне. С хода на времето политиките на ЕС засягат все по-голяма част от гражданите на държавите-членки като адресат на въздействие. А като данъчно бреме – всички тях.  От гражданите на страните-членки се очаква да бъдат все по-ангажирани с интеграционния процес, не само като данъкоплатци, но и като адресат на интервенцията в социалния живот посредством законодателство. Още повече, че поради самата специфика на относително ограничения бюджет на Съюза, той е обречен да провежда интеграционни политики не толкова чрез преразпределяне на ресурси, колкото чрез регулация.

А днес мнозинството от европейците все още нямат обща визия за това какъв тип общество да стои зад вече изградената структура на власт в Брюксел. Как тогава изобщо може да бъде мислима демокрацията и политическата легитимност в ЕС в светлината на широко известната теза, че демокрацията има най-големи шансове за успех в общества, в които са налице споделени политически цели и средства – когато ако не всички, то поне голямото мнозинство от участниците в политическата система споделят едни и същи политически ценности (това е добре изяснено от бащите на политологическата традиция като Алексис дьо Токвил, Габриел Алмънд и други). Следователно тук се натъкваме на изходната евроинтеграционна дилема – стабилитетът на ЕС се е градил на отказ от явна партийно-политическа ориентация, а това днес води до непопулярност на провежданите евроинтеграционни политики, както отбелязва още преди десетилетие Саймън Хикс.

Разбиранията за демокрацията в тяхната историческа конструираност, която определя как работят нейните процедури и институции, на свой ред предопределят политическата практика – какви са политическите задачи и как се осъществяват политиките, които предлагат решения на тези задачи. Самото съществуване на ЕС разклаща в една или друга степен концепцията за демократично управление, установена, работеща (а и сама все повече предмет на преосмисляне) във всяка от националните държави. И тъкмо поради незаличимото разнообразие от национални казуси прави все по-проблематично постигането на общоевропейско решение на проблема с политическата легитимност във вземането на решения в ЕС. Зад взетите от ЕС решения не стои несъществуващия днес европейски демос, но и голямата част от гражданството не се вижда представено в тези решения. (Иначе казано, това е „демократичният дефицит“ на Съюза).

Именно от такава перспектива въпросът за председателството в рамките на основния законодателен орган на ЕС, избиран пряко от неговите граждани, става особено съществен. Това не е просто въпрос за политическо лидерство, а за това как трябва да бъде гарантирано представителството на интересите на гражданите на ЕС и носенето на политическа отговорност за вземаните решения в една все по-сложна европейска и глобална политика.

Разломът в „голямата коалиция“ в ЕП от последните дни е поредно доказателство, че Европа спешно трябва да преосмисли модела на вземане на решения в посока въвеждане на ясни механизми за носене на политическа отговорност.

Политическият дневен ред на ЕС днес, особено в условията на разнопосочни кризи и глобални предизвикателства като тероризъм, миграция, бежански натиск все повече изключва възможността за консенсусна политика, такава, каквато ЕС я познаваше в последните десетилетия. Поддържането на интеграцията в Европа днес изисква ясна политическа отговорност за вземаните решения, ясно възложен мандат за действие и реална конкуренция за политическата власт между алтернативни визии за политики, които да предложат решение на проблемите пред ЕС. Без тях европейците ще продължат да виждат причината и за общите, и за националните си проблеми в ЕС, в Брюксел. А опасностите от подобно развитие стават все по-видими – политически популизми и екстремизми и безсилие на традиционната политика да се противопостави на новите заплахи пред демокрацията на континента. Именно от такава перспектива въпросът за председателството на Европейския парламент далеч не е второстепенен въпрос. Това е въпрос от първостепенна важност за гарантиране на отговорна политика и доверие в демокрацията в Съюза.