КРАТЪК БЪЛГАРСКИ ТЕКСТ В БЯЛАТА КНИГА ЗА БЪДЕЩЕТО НА ЕВРОПА*
(ВЪЗМОЖЕН, НО ТВЪРДЕ МАЛКО ВЕРОЯТЕН)
17 март 2017
проф. Георги Димитров
„Европейската култура е умението и усилието
да практикуваш сложността и многообразието на живота”
Мераб Константинович Мамардашвили
„България е против Европа на различни скорости” – така централните медии отразиха правителствената позиция, която вице-премиерът, отговарящ за евроинтеграционните въпроси, нескопосано заяви на брифинг. Изявлението е резюме на правителственото решение, дошло една седмица след обявяването на общоевропейския дебат за бъдещето на Европа чрез представената от Жан-Клод Юнкер Бяла книга. Не би и могло да бъде иначе, след като евроинтеграционните процеси у нас в момента са поверени на човек с бакалавърско образование от висшето училище на прословутия Величко Адамов в Свищов, който е с незавършена задочна магистратура по европеистика. Но не е в лицето проблемът – името му е Легион, не се съмнявайте! Проблемът е в качеството на политическата класа, която вече 10 години не успява да разбере правилата на партньорството в Европейския съюз и устойчиво не успява да заема съдържателна позиция, по който и да е проблем.
В тази генерализация може да сме сигурни, защото през изминалите две седмици се изредиха политици от почти целия партиен спектър и, като цяло, единодушно заявяваха точно това – ние няма да позволим ЕС да бъде разделен на център и периферия, да провежда на политики „на различни скорости”! Това е типичната позиция на всеки, който като не умее играта на останалите, да се опитва поне да им пречи. Засега само до това се свежда визията за бъдещето на Европа на нашите политици.
Но би следвало да е въпрос на елементарна информираност, че по силата на конституивните договори на ЕС не съществува даже възможност някои да пречи на останалите – обратното, гарантирана е именно правото на всички, които искат да засилят и ускорят интеграцията, да го направят. И те ще го направят. Така че единствената ни стратегически перспективна позиция е да участваме в интензификацията на евроинтеграционните процеси. Защото пак по силата на договорите за ЕС, никой не може да ни спре да участваме пълноправно и пълноценно в тях.
Това обаче е малко вероятно, защото – в израз на неспособността си да формулираме конструктивна европейска позиция, – най-сигурно е, че ще капитулираме до намерение за запазване на статуквото.
Би трябвало да си даваме сметка, че в петте сценария на Бялата книга всъщност е скрит континиум – но не от „плюс” към „минус” или от „искаме” към „не искаме”. Това е спектър от алтернативи между полюсите на „невъзможното” и „вредното”. Най-вредното даже не е минималистичният вариант за единен стоков пазар, за който радееше Великобритания. Тази е ролята на настоящето състояние на ЕС – то е безпътица, защото при него хем провежданите от Съюза политики произвеждат дълбоки социални проблеми и отчуждават европейското гражданство от него, хем няма институционално-правен инструмент за ефективно решаване на тези проблеми. Поне в това Оланд и Меркел са прави. Но като не разбираме за какво става дума, ще се оглеждаме за „наши ползи”, а и ще търсим други като нас със същия регистър на мераци.
Едва ли са мнозина онези, които разбират, че фундаменталната грешка в сегашната ни позиция е тъкмо в търсенето на „нашата полза”. Не става дума просто за вулгарно-меркантилното очакване да получим нещо на наготово за себе си. Неспособността да заемем конструктивна позиция има дълбоки корени – по исторически причини сме били изключени от световния пазар и не правим разлика между „себична изгода” и „собствен интерес”. Последното обаче е фундамент на модерна Европа – структурната зависимост на моето действие от обратното въздействие, което то ще предизвика. Това означава, че ще получиш само ако дадеш на партньора си желаното от него. В този смисъл– нашият същински интерес като български граждани е да защитаваме интереса на обединена Европа, а не някакви особени български ползи. Това трябва да се поясни.
Поводът от 60-тата годишнина от подписването на Римските договори, сложили начало на евроинтеграцията, ще бъде използван за политически процес на преосноваване на ЕС. Този път обаче правилно – чрез демокрация и върховенство на правото, които досега се смятаха за фундаментални ценности на обществата в страните-членки и не бяха предмет на защитаващи ги общи политики. От 25.10.16 това вече не е така – Европейският парламент възложи на ЕК да създаде единен публичен механизъм, който да опазва демокрацията, върховенството на правото и правата на човека във всички страни от ЕС. В стратегическия интерес на България е този механизъм да заработи, защото ще промени качеството на живота у нас, но и ще засили механизмите за политическа отговорност в целия съюз. Приоритет на българското ротационно председателство може и трябва да е именно съдействието за реализацията на тази не-българска, а общоевропейска политика, от която ще спечелят всички. Защото, през тази призма погледнати, даже Балтийските страни не са еднакви – Естония е до Австрия, Литва – до Малта, а Латвия до Полша. (За нашата неразличимост от Гърция в това отношение не си заслужава да отваряме дума.) По този въпрос може да се говори много и да се влезе в детайли, но по-важното за момента е общият принцип на отстояваната теза. Конкретни общи политики в практическа защита на евроинтеграционните ценности – това следва да е приоритетът на нашата позиция.
Защитата на върховенството на правото, демокрацията, свободата на словото и правата на човека не са единствените възможни политики, в които сме заинтересовани да се интегрираме най-активно. Другите ключови възможности са дори още по-близки до очевидностите на житейския ни опит: договорени съвместни политики за външна и вътрешна сигурност, включително противодействие срещу хибридните войни… Всички разбират за какво става дума, въпреки абстрактната формулировка. Едва ли е случайно, че миналата седмица, когато Европейският институт организира форум „Сценарии за бъдещето на Европа: българският дебат” панелистите, иначе сериозно спорещите помежду си, бяха обединени около точно тази теза. Съвместните политики за сигурност са много важен общоевропейски приоритет, за реализацията на който българската политическа позиция трябва да настоява.
Така че, чисто хипотетично, България би могла да има собствена конструктивна позиция, която би могла да защитава много активно – включително в качеството си на домакин на ротационното председателство на Съвета на ЕС. За да се получи това обаче, евроинтеграционната проблематика не бива да е поверена на никого от легиона – били те Деница Златева, Слави Бинев, Николай Бареков, Красимир Каракачанов или Митьо Пищова. Последният от изброените май е бил винаги готов за български евроинтегратор, защото сам казва за себе си – „аз може и да не съм много умен, ама съм хитър”!
С хитростите или „ползата ни” – до тук.
Защото бъдещето на ЕС е в сложното умение и постоянстващото усилие за отстояването на взаимните интереси! Това е и българското бъдеще.
*Този текст е създаден при реализация на проект „Жан Моне“ Център за високи постижения към Катедра Европеистика на Софийски университет “Св. Климент Охридски“, фокусиран върху преподаването и научните изследвания в сферата на европеизацията на страните от Югоизточна Европа. Текстът е публикуван в сп. Икономист, 17 март 2017 г. под заглавие на редакцията “Българският интерес срещу “нашата полза““.