Мадрид срещу Барселона – насилие или диалог

проф. Ингрид Шикова

3 октомври 2017 г.

 

На 1 октомври 2017г. Барселона и Лас Палмас се срещнаха при закрити врати – става дума  не за тайни дипломатически преговори, а за обичания в цяла Испания футбол. Но феновете дори не настояват да се отворят вратите на стадиона, защото се намират пред други затворени врати – тези на местата за гласуване на провеждащия се референдум за независимост на Каталуния. Там в същност са истинските страсти – за съжаление белязани с насилие и кръв и с усещане за гражданска…….(не ми се иска да напиша тази дума). Защо се стигна дотук?

През последните три десетилетия бяха създадени 34 нови държави – преобладаващата част от тях са резултат от разпадането на Съветския съюз и на Югославия. Сепаратистки движения съществуват в целия свят,  достатъчно е да си припомним Кашмир, Чечня, Кюрдистан и т.н.  Сепаратизмът не е напуснал дори държави, членуващи в най-обединяващото и интеграционно място в света – Европейския съюз. Понастоящем съществуват 40 сепаратистки партии в държави-членки на ЕС.  Желанието за отделяне и създаване на нови държави изглежда парадоксално на фона на европейската интеграция, която в своята основна същност е насочена към стабилизиране и премахване на регионалните конфликти.  Какви са причините за сепаратистките движения и какви биха били последствията за Европейския съюз – това са въпросите, чиито отговор си струва да потърсим. За тази цел е подходящо да бъдат разгледани най-ярките изражения на сепаратизма – Каталуния  и страната на Баските в Испания, Шотландия в Обединеното кралство, Фландрия в Белгия.

История и идентичност са основните аргументи на сепаратистките движения.  Тези аргументи стават особено въздействащи, когато са наложени ограничения, свързани с езика, културата и идентичността. По време на режима на Франко, каталунският език и откритото изразяване на каталунската култура са забранени. Спомените за тези репресивни действия са благоприятна среда за сепаратизма. Историческата маргинализация на фламандското население след създаването на Белгия през 1830г.  и третирането на фламандския език като второстепенен поставиха основите на силно разделение между Валония и Фландрия. Случаят с Шотландия е по-различен – въпреки, че Шотландия има своя културна и лингвистична идентичност, те не са сред  основните причини за желанието за отделяне от Обединеното кралство, а по-скоро различните политически и социални възгледи, които са по-близки до скандинавския модел, отколкото до този на Обединеното кралство.

Много по-голяма тежест придобиват икономическите причини за сепаратизма. Фландрия и Каталуния са богати региони, които вероятно биха спечелили, ако се отделят от по-бедната част на сегашните си държави. Икономическата и финансовата криза увеличиха желанието за раздяла, защото по-богатите региони трябваше все повече да финансират националните дългове. В това отношение Каталуния е показателен пример.  Това е един от най-богатите региони в Испания. Данъците, които се събират в Каталуния отиват в националното испанско правителство, след което се преразпределят. За всяко евро, събрано като данък от  каталунците, Каталуния получава обратно от националното правителство 57 цента тоест едва половината. По време на кризата се стигна дотам, че Каталуния трябваше да иска заем от испанското правителство, за да покрие своите дългове, а в замяна на това националното правителство наложи на региона строги мерки за икономии. Тази ситуация засили аргументите на сепаратистите, че политиката на националното правителство не само, че не помага, а напротив връща назад икономическото развитие на Каталуния.  Подобна е ситуацията във Фландрия – тя произвежда стоки и услуги, които осигуряват 82% от белгийския износ, докато Валония е икономически по-слаба, което я прави силно зависима от преразпределението на средствата от националното правителство. Фламандските сепаратисти критикуват Валония за лошо управление, за което те не искат да плащат с фламандските данъци. Резултатът е  силно разделение между фламандци и валонци, трудно формиране на национално правителство (през 2010-2011г. Белгия остана без правителство 589 дни) и продължаващи спорове чий е град Брюксел. Този град като че ли е единственото, което държи заедно фламандци и валонци в една държава. За разлика от Каталуния и Фландрия, Шотландия не е най-богатата част на Обединеното кралство. Но и в Шотландия важна роля играе икономическата мотивация, която се засилва след откриването на нефтените залежи в Северно море.

Общото между всички тях е недоволството от централните правителства, които пренебрегват интересите на регионите. Правителствата в Испания, Белгия, Обединеното кралство играят решаващо влияние върху траекторията на сепаратистките движения. Разбира се, няма обща рецепта, но има едно условие, чието изпълнение може да бъде предпоставка за отслабване на сепаратизма – това е доброто управление на централно равнище. Централните правителства трябва да притежават умението да балансират успешно между исканията за автономия и необходимостта да не се нарушава цялостното функциониране на държавата.

Примерът с испанското правителство е много показателен – колкото повече рестрикции налага, колкото по-категорично отхвърля исканията за повече автономни права, толкова повече се засилва подкрепата за сепаратистките движения. Страховете в Мадрид са, че давайки все повече и повече права на Каталуния, ще бъде отслабена централната власт и ще бъде засилено желанието и на други региони за автономия. В същност най-важният въпрос е как най-добре и най-адекватно да се действа спрямо исканията за автономия.  Първият и единствен пример е Шотландия – правителството на Великобритания се съгласи да бъде проведен референдум по предварително съгласувани правила и с обещания за повече автономия особено в данъчната сфера, ако резултатите от референдума потвърдят оставането на Шотландия в рамките на Обединеното кралство. Наистина Шотландия е идеалният пример за решаване на въпроса  по законен и мирен път. Но той едва ли може да бъде приложен навсякъде по същия начин. Трудно е дори да твърдим, че  ще се повтори отново в самата Шотландия – свидетели сме на совалките на Тереза Мей в опит да убеди проевропейската Шотландия да не организира нов референдум, за да остане в Европейския съюз. Още по-трудно е да се представим, че правителството в Мадрид ще бъде склонно да се промени конституцията, за да се проведе законен референдум в Каталуния.

Каква е ролята на Европейският съюз ? На всички е известно, че Европейската комисия заема позиция на ненамеса, заявявайки чрез свои официални представители, че става дума за вътрешни дела, които трябва да бъдат решавани от националните правителства.  Казано накратко – Европейският съюз няма официална позиция, за което е обвиняван както от регионалните, така и от централните правителства. В случая с Каталуния, и Мадрид и Барселона недоволстват от пасивността на Брюксел.  „Това е европейски проблем. И Европа не може да гледа на него по друг начин“ – каза каталунския лидер Пучдемон, търсейки подкрепа за референдума в Европейския парламент и с надеждата, че централното испанско правителство ще приеме политически диалог под натиска на ЕС. От своя страна, испанският министър председател Мариано Рахой убеждава Европейския съюз, че референдумът за независимост е незаконен според испанската конституция и никакви преговори не могат да променят това. Но самият Рахой наля много масло в огъня с крайни действия, които не само не спомагат за разрешаване на проблема, а напротив –   задълбочават го. Но европейските лидери са много предпазливи да оказват влияние и да изказват публично своето отношение към референдума в Каталуния, за да не бъдат критикувани, че се намесват във вътрешните работи на Испания.

Колкото и парадоксално да звучи, обаче, Европейският съюз, макар и косвено, оказва съществено влияние върху регионите.  Основен аргумент на желаещите все по-голяма автономия на регионите е залегнал, според тях, в Договора от Маастрихт чрез известния принцип на субсидиарността и възможността за все по-големи компетенции на регионите при осъществяване на политиката за сближаване и разпределяне на структурните и инвестиционните фондове на Европейския съюз.  Много региони създадоха свои представителства в Брюксел и контактуват директно с Европейската комисия, опитвайки се да избегнат централизма на националните правителства.  На практика, Европейският съюз насърчава и се явява до известна степен гарант за нарастване на автономията на регионите. И тук възниква ключовият, макар и хипотетичен въпрос – какво се случва с членството в Европейския съюз при отделяне и създаване на нова държава. От юридическа гледна точка отговорът не е напълно ясен. Според Европейската комисия, държавата ще трябва да кандидатства по общия ред, да води преговори, да сключи договор и т.н. Единодушието, което е необходимо при вземане на решение за присъединяване на нова държава означава, че всички държави-членки, включително и тази от която се е отделила новосъздадената държава, трябва да са съгласни. Създаването на прецедент за специално третиране на отцепили се региони не би се харесало на страни с подобни проблеми. Не е случайно, че  намеците за възможността  проевропейска Шотландия  да остане член на Европейския съюз, ако се отдели от Обединеното кралство бяха отречени веднага от Испания. Испанският министър председател Мариано Рахой се опита да  изчисли, че на Шотландия ще й трябват поне 8 години, за да договори отново членството си в Европейския съюз. От своя страна каталунският вицепрезидент положи усилия да подготви почвата за оставането на независима Каталуния в Европейския съюз, предлагайки „автоматичен процес на вътрешно разширяване на ЕС“. Председателят на Европейската комисия Жан Клод Юнкер потвърди т.нар. „доктрина Проди“, според която страна, която се е обявила за независима, може да се върне в Европейския съюз, ако е придобила независимостта си в съответствие с конституцията на държавата-членка на ЕС, от която се отделя. Юнкер подчерта, че богатите „регионални традиции“ не трябва да бъдат причина за сепаратизъм и фрагментация на Европа.

Ситуацията наистина е сложна и е трудно да се вземе страна, особено след разгорещяването на страстите от полицейското насилие и стотиците ранени в деня на референдума. Дори и тези, които са против отделянето на Каталуния от Испания, осъждат упражненото насилие и настояват на правото да изразят своето мнение. Европейската комисия е в много деликатна ситуация. Много по-деликатна и сложна в сравнение с Брекзит. Ясно е, обаче едно и то трябва да бъде казано категорично –   необходима е дипломация и диалог, а не насилие  и кръв. Европейският съюз е най-добрият пример за това, че споровете трябва да се разрешават с демократично  обсъждане и преговори около масата, а не с насилие и военни действия.  Испания трябва да последва този пример и да не забравя поуките от собствената си история.