Референдумите в ЕС – кой се страхува от термометъра на пряката демокрация

д-р Линка Тонева

8 януари 2017

Дни след края на словашкото председателство на Съвета на ЕС премиерът на страната с известно облекчение, но и с тревога призова своите колеги от страните-членки „да спрат авантюрата“ с референдумите по вътрешнополитически въпроси, които застрашават Европейския съюз. Ако оставим настрана съмнението доколко бихме могли изобщо да отличим вътрешнополитическите въпроси на една страна от общите въпроси на членството в ЕС, изказването на премиера Робер Фицу е много показателно за настроенията сред европейските лидери по темата „пряка демокрация“.
Фицу има основания да бъде загрижен. В Словакия крайнодясната Народна партия вече организира своя петиция за провеждане на референдум за членството на страната в ЕС и НАТО. Разбира се, праговете за валидност, които съществуват в Словакия – а и в България – са достатъчно високи, за да бъдат гарант срещу антисистемни действия и политически опортюнизми. Което всъщност има своите позитиви, особено в общества по-склонни към такива екстремизми и популизми. Дори ако словашката Народна партия събере необходимите 350 000 подписа, избирателната активност в референдума трябва да е над 50 процента, за да бъде той валиден.
Казаното от словашкия премиер обаче има и много по-широки политически корени и е свързано със заплахи, отиващи далеч отвъд тесните национални граници. Тези корени могат да се проследят поне до референдума в Гърция през 2015 година във връзка с финасовите условия на гръцкия дълг. Най-пресен за Словакия, разбира се, е споменът от вълната от референдуми – за Брекзит и за конституционните промени в Италия, които разтърсиха ЕС в периода на председателството на малката централноевропейска страна.
Подобно на Дейвид Камерън в Обединеното кралство и италианският премиер Матео Ренци заложи на референдума, за да консолидира политическата си подкрепа, а в крайна сметка загуби всичко. А в резултат от загубата му, позициите си в Италия укрепи една от евроскептичните и популистки алтернативи, която вече се обяви в подкрепа на бъдещ референдум за излизане от еврозоната (макар че като цяло засега е по-скоро конструктивно евроскептична партия). Във Франция Марин Льо Пен също обещава да насрочи референдум за членството на страната в ЕС и в еврозоната, ако спечели предстоящите избори. Същото беше и обещанието на останалия втори в президентската надпревара в Австрия – един избор, при който – за успокоение на по-традиционно и умерено настроените европейци – нямаше „Тръмп-ефект“.
За капак на всичко на референдум в Унгария през месец октомври 2016 г. унгарците повече от категорично отхвърлиха мигрантските квоти в ЕС (над 98% от участвалите в допитването гласуваха с „не“) – но само неофициално, тъй като референдумът не достигна необходимата избирателна активност от 50% (43,9% гласували).
На фона на тази вълна от референдуми през последните месеци, преките допитвания наистина започват да изглеждат като авантюра. В момент, когато ЕС е изправен пред остра нужда от политическа решителност и консолидация за решаване на общите проблеми пред страните-членки (миграция, терористични заплахи, икономическо възстановяване, укрепване на единния пазар), подлагането на всяка конкретна европейска политика на пряко обществено одобрение рискува да доведе до повече дезинтеграция и по-малко Европа.
Може би на италианците им е омръзнало еврото, а на гърците са им омръзнали финансовите ограничения, налагани от кредиторите. Но и в краткосрочен и в дългосрочен план всяко от тези общества може да постигне стабилен икономически растеж, а оттам и да се справи с по-дълбоките социални предизвикателства само чрез интеграционни решения и то в една обединена Европа на силно иновативна и конкурентна икономика и на стабилни инвестиции. Това обаче не бива да бъдат само послания от доклади на европейските институции или от политически речи в Европейския парламент, а конкретни политики, разработвани и осъществявани с активно гражданско участие (консултации, публични изслушвания, Европейска гражданска инициатива, доброволчество са само някои от инструментите за повече гражданско участие във вземането на решения.). Затова и проблемът не е собствено в референдумите като инструмент за пряко допитване до гражданите, а в това те да останат единствен инструмент за участие.
Свеждането на демокрация до избори и референдуми може да има само един предизвестен резултат – ръст на популизмите и още по-силно усещане за недемократичност. Демокрацията е повече от изборно участие и допитвания – тя е също и готовност за граждански контрол върху работата на институциите, за подкрепа на граждански каузи, за защита на основни права и свободи. Голямото предизвикателство пред европейските политики е как да станат основание за информиран, рационален и открит публичен дебат вътре във и между множеството разнолики европейски публики. При това дебат, поддържан ежедневно и рутинно, а не захранван от популизми и само в периоди на криза.