Ядрото Европа – сценарии за криза (чрез капитулация)

доц. Мирела Велева-Ефтимова

6 март 2017

 

Ядрото Европа е сценарии за криза. Ако се наложи, ще са нужни европейски политици със смелост и визия, готови да тръгнат по този път. Остава едно възражение. Ако имаме достатъчно европейски политици със смелост и визия, може да се избегне кризата…

Ферхойген, 2005

 

На 24 февруари 2017 в реч пред белгийски студенти Жан Клод Юнкер заяви ясно своята подкрепа за реализиране на сценария за изграждане на ядро Европа. Времената вече не са като онези, когато си представяхме, че правим едно и също заедно. Не бива ли тези, които искат да продължат напред по-бързо от останалите, да могат да го направят… Това изказване на председателят на Европейската комисия е в унисон със заявените по-рано през месеца позиции на Ф. Оланд и А. Меркел в подкрепа на двускоростна Европа.

Сценарият за стартиране на т.нар. степенувана интеграция или Европа на две (и повече) скорости не е нов. Той е лансиран нееднократно в историята на европейския проект. Фигурира в Доклада Тиндеманс от средата на 70те, в Доклада Ламерс-Шойбле от началото на 90те, както и в предложението на Митеран за подмяна на присъединяването на посткомунистическите държави от Източна Европа към ЕС с конфедерация ясно разграничаваща центъра (EС) и периферията (Източна Европа).

До присъединяването на бившите комунистически държави от Източна Европа основен стимул за поставянето на дневен ред на идеята за двускоростна Европа е голямото разминаване във визиите на държавите членки относно „последната спирка“ на европейския проект. Нещо повече, има съществени разногласия по необходимостта изобщо от „начертаване на пътна карта“. Разнообразието от идеи за бъдещето на Европа се отнася както до мащаба, така и до вида на интеграцията – колко и кои политически области да покрива, какъв да бъде водещия принцип за вземане на решения. Крайните полета в палитрата от визии за Европа – е зает от Британия и Италия. Първата категорично и последователно отхвърля разширяването на интеграцията в полета отвъд общия пазар и доминирането на общностния метод за вземане на решения над междуправителствения, докато втората не по-малко категорично и последователно подкрепя инициативи водещи към разширяване на интеграцията в политически полета извън пазара и засилващи наднационалния метод за вземане на решения. Тези позиции са логична проекция на съществено различните икономически, политически и международен профили на двете държави, произтичащи от различното им историческо наследство.

Източното разширяване на ЕС добави нови участници в дебата за бъдещето на Европа, така че репродуцира и интензифицира традиционното разделение. Значителните различия между старите и новите държави – по отношение на икономическо развитие, международна ориентация и политически живот – намериха естествени проекции в лансираните от бившите комунистически страни преобладаващо скептични виждания относно задълбочаването на интеграцията. Във висока степен, споделеният исторически опит на тези държави предопределя защитен рефлекс спрямо „съюзността“. Комисарят по разширяване в комисията Проди – Ферхойген искрено се озадачава от „странния“ аргумент на балтийските държави, че те не са се освободили от един съюз, за да бъдат „глътнати“ от друг.

Значителните различия между стари и нови държави членки правят проблематично не само желанието, но и способността на  вторите да се включат в инициативи за задълбочаване на интеграцията, доколкото интеграцията е базирана на определена степен на приличие. Непоследователната и късогледа политика по присъединяването на страните от Източна Европа – отразяваща ограничен от националните интереси хоризонт на страните от ЕС – предопределя  устойчивостта на тези различия. Нещо повече, съществува реална възможност от трансформирането им от количествени (напр. ниво на БВП) в качествени (не-демокрация). Посегателствата върху основни демократични ценности в Полша и Унгария, добавени към трайната проблематичност на върховенството на правото в България и в Румъния (макар и в различна степен) – са илюстративни за тази тенденция.

Вместо да опитат да преодолеят негативните ефекти от Източното разширяване, водещите държави членки в ЕС предпочитат да им обърнат гръб и в стегнат строй да се придвижат към друго интеграционно измерение – ядро Европа. Остава открит въпроса дали едно такова организирано отстъпление (капитулация) – като сценарии за криза – ще произведе очаквания ефект за реактивиране на интеграцията. Рискът от обратен резултат – разпад на ЕС – е огромен. От една страна, изглеждащия твърде вероятен упадък на периферията неизбежно ще засегне ядрото, особено в контекста на проблематични институционални връзки между тези вътре и тези отвън. От друга страна, изоставянето на една от основните градивни и съответно легитимиращи ценности на европейския проект – поддържането на високи демократични стандарти – съдържа потенциал да застраши с ерозия самото ядро Европа.

През 1993г. по повод политиката на ЕС спрямо посткомунистическите държави от Източна Европа Вацлав Хавел заявява следното – „Два пъти през този век Европа плати ужасна цена заради ограничено мислене и загуба на перспектива на нейните демокрации…Все още повечето от настоящите членки на ЕС, смятат че по-голямата част от жертвите, лишенията и тежестта на приспособяването трябва да бъдат платени почти изцяло от Източна Европа. Има малка склонност да се приемат реципрочни жертви, които да бъдат направени от и в ЕС. За тангото са необходими двама…“

Перифразирайки тези думи и свързвайки ги с написаното от Ферхойген въпросът – Колко пъти гражданите на Европа трябва да плащат ужасна цена заради ограниченото мислене на нейните политици – не би бил безоснователен.