EС трябва да означава, преди всичко друго, европейска сигурност

Проф. Георги Димитров

 

9 юни, 2017 г.

„Анализът на досегашния опит на председателствата показва, че приоритетите трябва да се съобразени с актуалната икономическа и политическа обстановка и с необходимостта от разрешаване на важните в момента въпроси (дори и понякога те да не са най-важните от национална гледна точка).”

Проф. Ингрид Шикова

През миналата седмица българските политически върхове дадоха свидетелства, че вече приемат неизбежността на своята отговорност към ротационното председателство на Съвета на ЕС и са на път да формулират дежурни политически приоритети. Но, както може и да се очаква, техният избор на приоритети не произтича от логиката на провежданата от управляващите политика или от разбиране на естеството на задачата. Поради което съдържанието на приоритетите най-вероятно ще е произволно. Не че някой би се изненадал от неуспех на българско правителство да формулира смислен приоритет в рамките на 6-месечния дневен ред на ЕС, но пък, ако направим обратното, това ще е приятна и запомняща се изненада. А това оправдава усилията да се промисли и обоснове перспективен приоритет. Приоритет, в единствено число, защото множествеността на поставените цели носи прекомерно голяма опасност от разфокусиране на внимание и усилия, което пък почти гарантира неуспех на всяка от паралелните задачи за насочване на текущите и стратегически политики на ЕС.

За беда, днес е болезнено ясно, че за да може ЕС да има свои секторни политики, преди всичко друго трябва да го има самия него. Но именно днес това не може да се приеме по подразбиране. Защото, за да е сигурно, че има ЕС, трябва да има сигурност на и за Съюза. А това тъкмо сега е станало именно политическа задача с изключително висок приоритет.

Тук обаче е голямата опасност, защото терористичните атаки във Великобритания могат да банализират и опростят проблема, а той е изключително сложен и многоравнищен.

На първо място, провеждането на интегрална политика за сигурност на ЕС предполага ясното разграничаване на външнополитическите измерения на проблема от неговите вътрешнополитически елементи.

Във външен план проблемите на сигурността на ЕС засягат най-остро отношенията му с Русия, Турция, Западните Балкани, политиките към които не случайно имат и много допирни точки. По исторически, културни и геополитически причини България има възможност да се докаже като ключов посредник в работата по отместването на настоящата безизходица във всяка една от тези проблемни зони към по-продуктивна плоскост за развитие. Това, което е по същество уязвимост на българската европеизация, може да бъде превърнато в преимущество – България може да не бъде троянски кон на руската дипломация в ЕС, ако бъде официализирана като посредник в уреждане на проблемни външни отношения. Същото се отнася, както за отношенията с Турция, така и с трудно (и твърде диференцирано) напредващите към членство в ЕС страни от Западните Балкани.

Самите тези проблеми обаче са само част от по-общата и неизчезваща заплаха от миграционните вълни, на които войната в Сирия е само катализатор, но не източник. Дори и да се намери решение на сирийския кървав конфликт, това няма да премахне миграционния натиск от афганистанци и… албанци, косовари и други граждани на Югоизточна Европа.

А освен това миграционната криза е само актуална проява на постоянния проблем за дълбоката, същностна неопределеност на външната граница на ЕС, чието прокарване винаги поставя на дневен ред въпроса за опасностите, произтичащи от „останалите извън нея”. Тези опасности се разпростират в широките пространства между тероризма, хибридните войни, кибер-сигурността, но и енергийната зависимост на икономиките в ЕС от стратегически ресурси извън него. И тук отново страната ни има естествено посредническо място и е непреодолим участник в решаването на такива проблеми. Създаването на европейска армия е след последните, по ред на актуална значимост, но не и периферен проблем в този план на разглеждане. Споменаваме го само заради опасността този частен аспект да бъде откъснат от останалите, в общата рамка на които той има своето реално значение и инструменти за решения.

Особено в светлината на доскоро немислимите проблеми, произтичащи от предстоящото оттегляне на Великобритания от ЕС, въпросите за военната сигурност ще престанат да имат своите „очевидни решения”, на които се разчиташе през последния половин век. Самото възникване на Съюза е опит от страна на западноевропейските общества да се справят с осезаемата, но неопределена опасност от разпадналия се комунистически блок, в руините на който тлеят конфликти на малцинства, екологични заплахи и неконтролируеми миграционни потоци. ЕС е опит с икономическа интеграция да се справят с проблеми, които иначе биха наложили военни решения. Но това означава, че способността на ЕС да предлага перспективна икономическа интеграция е в много съществен смисъл в система на „скачени съдове” с алтернативната или допълваща военна сигурност. Икономическата несигурност в Съюза веднага би се превърнала в ескалация на разходите за отбрана и вътрешни системи за сигурност. Още повече, че вече проблемите на размитите външни граници на ЕС са станали въпрос на вътрешна сигурност по безчовечно очевиден начин …

Оттук и връзката между вътрешната и външна сигурност в и за ЕС. Твърде проблемните към днешна дата фискална и банкова сигурност правят търсенето на инструменти за провеждане на интеграционни политики в тези сфери изключително съществен приоритет и не може да има съмнение, че България е ключово заинтересована да е част от намирането на работещи решения.

Но провеждането на интеграция между страните  е само другата страна на необходимостта от провеждане на политики за социална интеграция вътре във всяка от тях, защото без такава европейски интегрирана политика за социална интеграция, вътрешната сигурност би оставала мираж за всяка отделна страна. В тази връзка не бива да се забравя, че най-голямата заплаха пред съществуването на ЕС през последните години е неотклонно спадащата му популярност сред гражданите на страните членки, а от всичко, което водещите фигури на Съюза заявяват като свои политически приоритети, не се вижда и грам внимание тъкмо към този проблем. Разбира се, че институционалната геометрия е важна за функционирането на интеграционните политики, но самите тези политики трябва да са прицелени в интересите на европейското гражданство, а не само на бизнеса или, по-общо, на общия пазар.

От което пък следва, че и едва наскоро появилата се политическа загриженост за политики, които да опазват фундаменталните ценности, върху които е построен ЕС, демокрация, върховенство на правото, свобода на словото и правата на личността, също е – и следва да остава – неотменима част от комплекса за европейска сигурност. Българските граждани в най-висока степен разбират, уви, по качеството на собствения си живот, защо защитата на върховенството на правото не е проблем само на защита на собствеността и личната неприкосновеност, но и проблем на начина, по който работят всички публични институции – общини, училища, болници, съдилища. Доверието към цялата институционална система на обществото всъщност зависи от реалното върховенството на правото. ЕС не прави изключение в това отношение.

Накратко, наличието на един приоритет – европейска сигурност – по никакъв начин не е робуване на императивите на текуща събитийност, макар да е и съобразяване с нея. Това е повече единен, а не просто един, единствен приоритет. Това е интегративен поглед към политиките на ЕС, които следва да укрепят устоите му, върху които след това ще може да се преследват целите на кохезията, конкуренцията, че и на културата даже.

Така че ще е добре да завършим с още едно позоваване на проф. Шикова: „Не по-маловажно е да се изберат приоритети, които ще допринесат за видимостта на председателството и на страната, която го осъществява – например,  постигане на съгласие по чувствителен въпрос, начало на нова голяма инициатива или политика, които, макар и да не бъдат завършени по време на председателството на страната, го правят забележимо и запомнящо се.” Предимството на приоритета за интегрална европейска сигурност е, че не обединява само група страни, а може да разчита не широка, даже всеобща подкрепа, което е много важно за практическата му реализация в дневния ред на Съвета. Цялата трудност обаче е в това, че този приоритет предполага мощна мобилизация на експертната общност за публичен натиск върху управляващите у нас да припознаят всеобщия европейски интерес като свой, тъй като по-далече от преразпределение на фондовете на ЕС те май не виждат…